[frame_left]
[/frame_left]
Да търсиш себе си, да търсиш отговорите, да не си доволен от резултатите и да продължаваш – напред и навътре, там където си ти.
Пътуването към себе си е безкраен процес, но аз помня началото му – моят интерес към бойните изкуства и Изтока още като десет годишен. Филмите на Брус Лий ме впечатлиха, накараха ме да искам повече от себе си и да започна да търся – всичко свързано с Изтока бе мистично, интересно и завладяващо. В тези трудни времена, когато всичко бе забранено, даже и бойните изкуства, моят първи учител Красимир Димитров ми помогна да открия и прочета книги, които промениха гледната ми точка към света. Бойните изкуства станаха част от ежедневието ми и търсенето в тях продължи дълго: японски, корейски, всички видове и направления в китайските бойни изкуства, докато започна да се оформя ядрото на интереса ми – оръжия, тайдзи и вингчун.
Търсенето ми се превърна и в професия – преподавах повече от дванайсет години лекции и упражнения в специалността китайски бойни изкуства в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”, запознах се с много майстори от Изтока и Запада, които ми предадоха парченца от пъзела, наречен Азия и Китай. Заниманията ми с ГМ Керншпехт открехнаха голямата порта на ВингТчун и сега съм официален представител на една от най-големите организации по бойни изкуства в света – ЕВТО.
Бях чувал много, бях чел много, даже учих малко и китайски, за да знам повече и да съм подготвен за срещата ми с Китай.
След официалната покана от грандмайстор Ян Джун, наследник на фамилия Ян, да посетим Китай, аз реших, че това е времето и мястото да отида не само като турист, а да посетя важен международен форум в Китай като представител от България, инструктор по бойни изкуства.
Интересът ми към тайдзи е бил винаги силен. Тренирайки стиловете Ян, Чън, Сун и У стил, участвах години наред в редица републикански първенства, където аз и моите ученици ставахме златни медалисти. За фамилия Ян знаех още от 1987 година, когато гледах първите видеа с ГМ Ян Джъндуо. През 1990 година вече притежавах първите учебни видеокасети с ГМ Ян Джъндуо и внука му – Ян Джун, а през 2004 година станах и първият член от България на световната фамилна Ян стил Тайдзи асоциация и започнах да уча директно от майстор Ян Джун. Това ми даде много, промени ме и насочи в правилна посока търсенията ми.
Множеството семинари и уроци с майстора, както и часовете, прекарани в разговори с него, ми даваха сила да търся и да се променям, да давам това, от което се нуждаят моите ученици, да споделям и да се радвам от това.
Винаги съм се питал – какво е да си в Китай, и ето сега дойде моментът да видя със собствените си очи тази страна, а не през очите на книгите, снимките и чуждите видео предавания, впечатления и разкази.
Организирахме пътуването си: бяхме двама от България – аз и Тихомир Тодоров от Стара Загора, дългогодишен инструктор по китайски бойни изкуства – Сини, Багуа, Тайдзи, търсил в различните школи, направления и учители, намерил себе си близо до майстор Ян Джун, посетил много от неговите семинари, преподавател на фамилния стил в неговата школа в града на липите.
Организацията на пътуването започна отрано – избор на самолетна компания, избор на агенция, документи, визи и факсове до Китай. Нищо не беше лесно, на всяка стъпка имаше малък проблем, което понякога ни обезверяваше, но продължавахме напред.
Решихме да пътуваме с катарските авиолинии – най-добрата самолетна компания в света, и не сгрешихме – нови самолети, страхотна храна, уникално обслужване, усмихнати стюардеси от целия свят.
Полетът бе уморително дълъг – час до Румъния, престой един час, после 5 часа до столицата Доха в Катар. Когато кацнахме там, влажността беше 80 процента и в 11 часа вечерта беше 39 градуса. Представям си какво ли е да си там насред пустинята през деня!
В Доха мирише на пари, всичко е ново, модерно, лъскаво, пистите са десетки, самолетите стотици, а от самолета се виждаха и нови построени острови в морето изпълнени с небостъргачи. Странно бе за нас бялото облекло на местните жители; това, че най-новите коли бяха изложени на летището и можеше да си ги купиш веднага, че жените пазаруваха дрехи, часовници и парфюми, но забрадени изцяло в черно, независимо от жегата. Тоалетните бяха разделени на четири вида – две за европейци с традиционните европейски знаци (за мъже и жени), и две за тамошните жители – мъжката с рисунка на брадат мъж с бял тюрбан, а женската с рисунка на забрадена в черно жена. Странно нещо е светът само на разстояние от няколко часа със самолет!
Последва пътуване за Китай в огромен самолет с по девет седалки на ред, продължило 8 часа и половина. Храниха ни два пъти с вкусни храни, които бяха готвени, имаше даже избор, а на таблата имаше поне осем различни части на менюто, включително и плодове. Ето това правят парите.
Докато летяхме срещу слънцето, открехнах люка и застинах … самолетът лети на над десет хиляди метра над земята и обикновено се виждат само облаци, а сега – планини, които сякаш щяха да остържат самолета. Хималаите се издигаха гордо и величествено над облаците, а в далечината бе и връх Еверест… Дълго не можах да заспя от тази гледка, запечатала се с уникалната си светлина и въздействие в съзнанието ми.
Китай ни посрещна обновен – модерно огромно летище, терминал 3, построен за олимпийските игри, с площ колкото големината на малък град, с над шейсет и пет ръкава за излитащи и пристигащи самолети.
Сблъскахме се веднага с китайската прецизност при входа и изхода на страната – снимки, документи, проверки, заставане пред камера и скенери, попълване на карти с точно място за престой, адреси и покани. После с малък влак в летището пропътувахме до мястото за багажа и след това повече от половин час, докато излезем и ни посрещнат гидове от хотела с високо вдигната табела с нашите имена.
Пристигнахме разбити от пътуването и ни настаниха в един близък хотел до летището. Той на пръв поглед изглеждаше впечатляващ, но се оказа хотел, ползван от повечето китайски компании за междинна точка и изчакване, без особена претенциозност и лукс.
Хапнахме леко и решихме веднага да пообиколим града: наехме кола с шофьор и преводачката ни показа нощен Пекин. Пекин е вече 20 милиона, има над 5 милиона коли и грандиозен трафик. Има четири огромни кръга с околовръстни магистрали, които опасват града, всичко е строено наново и градът се пресича от изток на запад от магистрала с четири ленти от едната страна и четири ленти от другата, а отстрани или отдолу през мостове и виадукти се движат по още три от всяка страна. Уникално са построили небостъргачи, бизнес центрове, банки и представителства, пътува се над час до центъра. Там видяхме нощния Тянънмън и осветения отвън дворец на императора с портрета на Мао отпред… Странно, китайците са премахнали императора, но са го заменили с друг комунистически император – явно тази огромна страна може да се управлява и контролира само така!
На следващия ден – 3-ти август – се събудихме в 5 часа сутринта, ядохме някакви странни неща, които повече снимах, отколкото ядох, качихме багажа и пътувахме 30 минути до летище Пекин, а оттам на терминала с вътрешни полети. Чекираха ни багажа, но компютърът се развали и естествено не успяха да ни направят бордни карти, та ходихме до специален офис в летището, за да ни ги изпринтят. Качихме се и летяхме добре около час и половина и пристигнахме в провинция Шанси, която е известна с космическата си площадка (Център за изстрелване на спътници Тайюен), с добива на въглища и цветни метали и с природните си забележителности. Шанси (букв. „на запад от планината”) е провинция в северната част на Китай и заема площ от 150 000 км², с население от 32,97 млн.
Градът Тайюен е древна китайска столица, построена още към 500 г. пр. Хр. Името си носи още от времето на династия Цин. В Тайюен са родени няколко китайски императора от различни династии. От 6 век градът става и важен център на будизма, в него има много храмове и дворцови комплекси.
Тайюен е с население от 4,5 милиона, а летището е три пъти по-голямо от Софийското. От него ни взеха с автобуси и ни заведоха на ресторант – огромен, като за 200 човека. Впоследствие се оказа, че това е нещо нормално за размерите в Китай. Повечето ресторанти, ако бяха на един етаж, изглеждаха с размерите на спортна площадка, а повечето там са на два, три или даже шест етажа!
Храната вече беше поносима. Яде се само с клечки, което ми даде възможността за няколко дена да стана толкова добър, че да вземам даже зрънца ориз с клечките. Всичко, което се сервираше, беше странно на вид, цвят и мирис – само когато го вкусиш, разбираш какво е и дали става за ядене.
След храната пътуването с автобуси продължи още 40 мин., а ние разглеждахме града от автобуса. Навсякъде около нас се строеше: блокове, блокове … стотици, нови, недостроени, стоящи се. Широчината им е като на нашите блокове с шест входа, но са на 30 етажа! И върху тях висят рекламни йероглифи от по 4 етажа височина всеки. Уникално. Но и има защо – всяка секунда в Китай се раждат 2 000 бебета. Ето как ще се напълнят тези блокове! Това е новата Китайска стена, която изгражда модерен Китай.
Едва пристигнахме до хотела, защото главната улица също се строеше и дупките бяха по три метра навсякъде. Но това не пречеше на пешеходците, колите и велосипедистите да преминават навсякъде в прахта, а продавачите продаваха направо на земята всичко, което може да си представите – яйца, месо, плодове, зеленчуци, колела, мотори, дрехи, вода и всякакви незнайни неща.
Когато пристигнахме пред хотела, се озовахме в приказка на чудесата – 5 звезден хотел, който се откриваше на същия ден и ние бяхме първите му гости! Стаите ни бяха на 22-ри етаж, гледката бе уникална. Целият град се простираше пред нас като на длан. Банята в хотела бе с вана, с помещение с отделен душ, който вали от тавана като дъжд, тоалетна, гардероб с халати и чехли с логото на хотела, каса, чадър, вода, две големи легла като за по трима, телевизор Сони, луксозно бюро, книга на английски, интернет, без ютуб и фейсбук естествено, защото са забранени в Китай. Фоайето на хотела бе 30 метра високо, със златни китайски класически картини на черен фон, с китайски и японски ресторант, както и с басейн с олимпийски размери на третия етаж; в лобито свири на живо красива китайка на традиционен струнен инструмент – пипа, всички около нас се кланят… Страната на чудесата!
Тихомир се бореше с часовата разлика и остана в стаята си, а аз с блеснал поглед и въоръжен с фотоапарат излязох навън, за да се разходя из близкия китайски парк с езеро. Снимах как хората традиционно си губят времето, играейки на китайски шах или на карти – двама играят, над десет човека им висят на главите и им дават акъл. После се разходих по улиците, за да видя истинския Китай – първо, никой наоколо не бе виждал бели хора и навсякъде ме гледаха като маймуна, спираха се и се ръгаха се, някои почти се сблъскваха, докато се обръщаха след мен. Там всички, докато карат коли, бибиткат силно с клаксоните, за да предупреждават другите; никой не гледа, всеки кара както може и както е решил – колела, моторетки, триколки, коли, джипове, рейсове. Зеленото и червеното на светофара са просто цветове от дъгата и може да не се спазват винаги, а как се пресича като пешеходец?! – с повечко молитви, без да спираш рязко, за да може тези, които карат, да те предвидят и без да спират да те заобиколят… Опитах се да пресека на два пъти и съм все още с лек стрес от преживяното. На едно място на улицата над десет човека подстригваха хората отвън, на тротоара – всеки бе седнал на столче, чакащ реда си. Това ми напомни за разказите на една моя приятелка китаистка за Индия, където на улицата освен всичко друго може да се види и как се вадят зъби и се почистват уши… Блоковете в Китай са като у нас, но с решетки на всеки прозорец, даже и на последните етажи. Защо ли?
Старото почти е изчезнало, заменено от нови сгради по западен образец, има и малки комплекси от по няколко стари блока, пазени от заключена входна врата.
Освен новите сгради има такава мизерия, че да се уплашиш. По-зле е от циганската ни махала – мирише, мръсно, бедно… но хората си живеят там и всичко си е наред. Явно тези неща ще изчезнат бавно, но кога и дали?
След тричасовата ми разходка из улиците на града се прибрах. Събрахме се всички гости от Европа, Африка, Близкия изток, Северна и Южна Америка и се оказахме над 250 човека. Отидохме на вечеря с 6 автобуса! Отново бяхме в огромен ресторант, но този беше още по-голям и докато се усетим на вечерята дойде и ГМ Ян Джъндуо и жена му, фамилията и още над 200 човека от града. Бяхме към 500 човека в един ресторант! И еуфорията беше страшна – ръкопляскания, снимки с майсторите, усмивки и приповдигнато настроение – да срещнеш грандмайстор Ян Джъндуо на живо – един от десетте признати грандмайстори на Китай с 9-ти дан, най-високият в Китай, това е събитие! Страхотно и незабравимо преживяване.
Вечерта се върнахме в хотела, но вместо да си легнем започнахме да тренираме демонстрацията за следващия ден. Трудно се организира блок от хора, които трябва да излязат и да играят заедно, ако се виждат за първи път. След двучасовата тренировка изчакахме и час, за да си вземем екипите, които бяха ушити за всеки от нас. Императорско тъмносиньо. Легнахме си едва в два часа през нощта.
Следващият ни ден започна отново в 5 часа, след като бяхме спали само три часа. От 5.30 до 6.30 часа тренирахме отново заедно демонстрацията по Тайдзи, но е доста труд и усилие да намериш синхрон в 300 човека! След кратка, но европейска закуска, в 7.00 часа всички вече бяхме облечени с новите си дрехи – сини тайдзи копринени костюми с бели обувки. Красота.
Когато отидохме на стадиона, навън ни чакаха още 1 000 китайци, които бяха от различните отбори от провинцията и страната. Те щяха да участват в откриването и да се състезават след това. Имаше бели табели с червени йероглифи пред всеки отбор и държава – даже и за България! Почувствах се странно и особено – ние в Китай, облечени в китайски дрехи, пред табела на китайски език… ще участваме в откриването на форума и състезанието. Мечта.
Снимахме се много – всички китайци искат да се снимат с нас. Явно сме им леко странни и екзотични, всеки те дърпа и снима, всеки иска да е част от събитието. Някои се опитват да говорят на английски, а други само се усмихват, но аз приложих и малкото си знания по китайски и обяснявах откъде сме – Бал-дзя-ли-я – това е кодовата дума за България!
Влязохме в залата, водени от китайка, която държи табелата с надпис България, ръкопляскаха ни над три хиляди зрители. Строихме се всички участници, едва ни побра на три реда цялата зала. Уникално усещане е да си в тайдзи зала, грандмайсторите от различните тайдзи стилове да са в трибуната и ние да сме в тайдзи облекло.
След приветствията и няколко демонстрации беше наш ред. Строихме се и заехме цялото поле – удивително. Аз бях на втори ред след инструктора от Милано – Джузепе, който на следващия ден стана личен ученик на майстор Ян Джун. Каква чест!
Демонстрацията стана уникална, направо не повярвах; усещането беше велико да си част от това синьо море, което се движеше заедно, да чуеш аплодисментите на китайската публика, а майсторите да гледат от трибуните. Сбъдната мечта на живо.
След откриването дойде време и за обща снимка – над 2000 човека на едно място. Уникална подредба: наложи се нас, гостите, да ни подреждат двайсет минути. Китайците се подредиха за пет, а бяха пет пъти повече от нас. Наредиха ни в полукръг, на десет реда височина, като апаратът снимаше в кръг, за да направи една снимка, която беше дълга два метра и половина и висока трийсет сантиметра. Не бях виждал такова нещо дотогава.
След обяда отново ни взеха с автобусите до спортната зала. Отвън там имаше огромно количество магазини за стоки за тайдзи – дрехи, обувки, оръжия, какво ли не.
В тълпата загряващи и подготвящи се за състезанието хора забелязах едно красиво китайско момиче, което играеше бутащи ръце (туишоу) с едно момче от Германия. Естествено попитах дали може и аз да опитам. Тя каза ОК и започнахме стандартно туишоу с една ръка. Но аз държах да преминем с две ръце, докато тя държеше стандарта. Аз естествено преминах в по-свободни програми и тя се опита да ме бутне в един момент, а аз я хвърлих … и така три пъти. Тя каза – чрез преводач – о, не, тук има по-добър от мен, и веднага дойде някакъв китаец с една глава над мен висок и доста едър. И той хвръкна веднага два пъти и се отказа, но посочи назад и каза – а, тук има майстор, пробвай с него. И дойде един стар майстор, усмихвайки се с израз на превъзходство, явно с идеята – ето сега ще покажем на този младеж от Европа какво е това истинско туишоу… И се опита с първо движение да ме заключи и удари с рамо, но… аз го хвърлих през стъпалата… Всички наоколо започнаха да гледат с интерес и се получи доста конфузно – преводачът каза „внимателно, моля”, но моят партньор се ядоса, хвана ме за ръката и започна да я извива, теглейки ме надолу, затова … аз го хвърлих вече на капака на близката кола. Веднага дойдоха хора – „моля ви, не се бийте, тайдзи е приятелство…”, аз се извиних учтиво, майсторът се поуспокои, но веднага всички ме заразпитваха дали тренирам, майстор ли съм и след като казах, че преподавам ВингТчун и имам школи в цялата страна, се успокоиха. Попитаха ме кой е моят учител по тайдзи и след като казах името на майстор Ян Джун всичко си дойде на мястото – раздавах визитки, правихме снимки. Явно европейците нещо сме понаучили през последните години занимания и вече знанието е излязло и извън своята родина – Китай.
На 5-ти август станахме отново рано – в 5.30 и в 7.00 часа бяхме в автобусите. Тези дни умирахме за сън. Направо бе страшно – без спане и само с китайска храна – ужас.
Пътувахме повече от час до Дзинцси (Jinnci) – градини и дворци на императори от династиите Тан и Дзин. Най-накрая видях и усетих Китай – такъв, какъвто съм го виждал на снимките и по филмите – уникално красиви дворцови места за отдих, реки и мостове, храмове и кули, красота, стълби, скрити градини с алеи и хълмове. Снимките заваляха една след друга, стремящи се да запечатат усещането за величие, хармония и спокойствие, уникални мигове на съзерцание сред множеството посетители, наистина впечатляващо.
За съжаление екскурзията беше само два часа и трябваше да се връщаме, а и времето не беше с нас – валеше лек дъждец, но само доколкото да напомни за себе си.
Върнахме се с автобуса в Тайюен и отидохме (само пет човека) до големия национален музей на града – 3 етажа, модерна немска архитектура, с по четири експозиции на етаж. Там имаше всичко – от костите на динозаври и древни хора, през първите китайски елементи на културата им, до монети, картини, архитектура и рисунки. Уникално преживяване, пътуване назад във времето и пространствата на духа.
Присъствахме и на официалното закриване на форума и състезанието, като трябва да споменем и българската връзка в него – през всичките дни на пътешествието ни, както и на състезанието, присъстваше и една наша ученичка – Янина Дубейковская, която е родом от Москва, но живее от години в България и тренира в школите ни в Бургас и в София. Тя се представи отлично на състезанието и взе три бронзови медала – на форма, сабя и меч! Първи успех на българската асоциация по Ян стил в Китай!
Върнахме се за подготовка на церемонията по приемането на първите лични ученици на майстор Ян Джун. В хотела беше организирана огромна зала, столове за над 500 човека, огромен банер със снимки на починалите майстори от фамилията. Отпред седнаха представителите на фамилиите Ян, Чън, Сун и У и започна уникална традиционна китайска церемония, която спира дъха. Още не мога да повярвам, че бях там, снимах и се вълнувах с хората от тайдзи общността. Това първо приемане на ученици бе знаменателно и показателно – в родината си Китай майстор Ян Джун, наследник на традицията на тайдзи, прие за ученици общо осем човека от целия свят – двама от Европа, двама от Америка, двама от Южна Америка и двете си деца – дъщеря си и малкия си син Ян Бин!!! Това показа на всички, че тайдзи вече няма да е част само от Китай, а част от света.
Церемонията беше толкова традиционна, че спираше дъха – майсторът беше като император, жена му като императрица, на хората, които станаха лични ученици, им бяха дадени китайски имена, започващи с фамилията – Ян… Те се покланяха по три пъти, седейки на колене, предлагаха чай, от който майсторът и жена му отпиваха, връчваха своите червени пликове с клетвата си, която бе подписвана от свидетелите – главите на другите тайдзи фамилии. Уникално. Тази церемония се правеше за първи път от много години, майстор Ян Джун я възроди за поколенията. Всички бяха развълнувани и впечатлени, докоснати и озарени.
На следващия ден, 6-ти август, имахме официален обяд само за инструкторите по тайдзи, където всеки, след кратко представяне пред другите, обсъждаше идеи за следващите проекти, през следващите три години.
След това отново присъствахме на закриването на състезанието и на международния форум; успяхме да се снимаме и с грандмайстор Ян Джъндуо – най-накрая дългоочакваната снимка! За този момент не съм си и мечтал, а се случи. Уникално.
На 7-ми август направихме едно фантастично пътуване към духа и философията на Китай – пътуване до планините Миао, пълни с над двеста манастира – будистки и даоистки.
Ставането бе отново рано сутринта, в 5 часа – като в казарма. Явно тук е навик, който бе убийствен за нас, но нямаше как.
Пътуването до манастирите продължи 3 часа. Автобусът се движеше по тотално нови магистрали с 4 ленти от едната страна само, край строящи се нови квартали и нови виадукти. Впечатляващо. Наоколо бяхме заобиколени от новата китайска стена – огромни комплекси от блокове на по 25-30 етажа, които не свършват никога. Явно ще застроят всичко с тях – от океана до Тибет.
Качването на планината беше впечатляващо, по един път за автобуси край пропасти от по няколко километра надолу. Погледнеш ли, не ти се иска да си в автобуса, а да си пеша. Удивително как е построено всичко това.
Влезнахме през портите на комплекса и се оказа, че в тази планина има над 500 манастира. Отидохме до най-вътрешната част на планината, където се образува малко плато и може да се паркират 50 автобуса, и разгледахме наоколо. Качихме се и на въжена линия до един от върховете. Разходих се покрай водопади и причудливи скални образувания, с будистки алеи и йероглифи в скалите. Уникално докосване до миналото, което бе като съживена приказка. Пропуснах обяда, защото не можех да си представя и за миг да се откъсна от това, което беше около мен, или това, което беше в мен.
Последва и уникален будистки манастир: по над 500 стълби височина се изкачвахме към него, а стълбите в скалите бяха толкова стръмни, че бе по-лесно да се катериш на ръце, отколкото да ходиш изправен. Манастирът е построен в една огромна естествена пещера, на входа е направена арка, а след това и жертвен съд – запалихме пръчици, гледахме отблизо миналото и сякаш то ни пропиваше през очите на златния Буда, издигнат там. Монасите припяваха приглушено, пръчиците тлееха и омайваха всички, гледката от върха на планината спираше дъха.
След това, все още замаяни от видяното и почувстваното, посетихме даоистки манастир, уникално голям и красив. Той се извисяваше на над 200 метра нагоре, изграден на шест етажа. Тесните стълби, водещи нагоре, ни напомняха за трудния път на изкачване към съвършенството и хармонията. Всяка площадка бе превърната в различни параклиси и в малки подхрамове, водещи към централния храм, в който огромна статуя на Лао Дзъ блестеше на слънчевите лъчи. Огромни метални скулптури на жерави опасваха верандата, а погледът се спираше в далечните планини, виждайки платото и далечната река. Място, където си близо до небето … близо до себе си.
Връщането бе също толкова дълго, но никой не забеляза как времето лети след този невероятен ден.
Автобусът ни паркира пред шикозен ресторант в Тайюен, където бе и празненството за рождения ден на ГМ Ян Джъндуо.
Китайска неразбория и лек хаос съпътстваха откриването. Огромни кръгли маси и много китайски блюда отрупваха белите покривки. Празненството започна с ръкопляскания и посрещане на ГМ Ян Джъндуо, който приветливо махаше на всички гости. След това започна официална церемония, с множество поклони на колене, започваща от неговите деца, внуци, правнуци и лични ученици. След това повече от час бяха давани официално подаръците от гостите от различните страни, обявявани по микрофона. Ние се представихме със специален традиционен български подарък за спомен. Снимки, поклони, снимки, а накрая – след музикалните поздравления, някои от които бяха странни за нашите европейски уши, всички танцуваха от сърце. Вече започнахме да свикваме с храната, шума, китайските порядки и места. Странно.
На 8-ми август станахме отново в 5.30 часа, за да се приготвим за отпътуване от хотела. Закусихме набързо и строени по автобуси отпътувахме към летището. Там след сложен чек-ин (добре че са нашите китайски тур-гидове!) преминахме успешно и излетяхме от Тайюен за Пекин.
Пекин ни посрещна с въздух, който беше толкова влажен, че не се дишаше – може да го пипнеш дори, потиш се директно и не може да спреш. Пие ти се вода и веднага след това ти пресъхва гърлото. В автобуса бе 25 градуса, навън – 35, с огромна влажност, като в баня. Но затова пък обядвахме в красив ресторант в центъра на Пекин покрай голямо езеро.
И за да изпълним туристическата си програма – започнахме с известния площад Тянанмън – площада пред двореца. Името на площада означава „врата на небесното спокойствие”. Размерите са особено внушителни и впечатляващи (880 на 500 метра) – около един милион човека може да се съберат на една място.
Снимахме се пред мавзолея на Мао и входа на императорския дворец. Тези китайски мащаби са смазващи, как е възможно това! Наоколо бе пълно с полиция, военни, с камери, пропускателни пунктове, скенери за багаж – все едно си на летище. Явно сериозно се контролират нещата тук.
Влизайки в императорския дворец отново мащабите ни стряскат – толкова всичко е обширно и голямо, че не може да бъде видяно и осмислено. Цветовете на императора – злато и червено, дракони надничат навсякъде. Девет е императорското число, затова има 9 999 стаи и половина в целия императорски комплекс, като половин стая не „достига”, защото десет хиляди стаи имал само небесният император.
Преминавахме от врата през нова врата, от вътрешни дворове през други вътрешни дворове, за да стигнем до официалните императорски приемни, ложи и тронове. Невероятно красиво, просторно, но и някак си бутафорно, като декор от филм. Наоколо има толкова много хора, че на моменти човек се чувства като в автобус, но повечето са китайци, които гледат на нас с интерес и искат да се снимат с нас. Всеки ъгъл символизира величие, империя, сила и власт.
След кратка почивка отидохме до най-голямата фабрика за коприна, там ни обясниха как от какавидата се образува нишка, показаха ни на живо процеса и … ни пуснаха на шопинг – ето тук се прояви с пълна сила бялата страст по пазаруване, както и китайският усет към търговия. Никъде другаде не можеше да се пазарува с евро и долари, но тук имаше и чейндж, както и терминал за кредитни карти. Да живее комунизма с капиталистическо лице. Тези хора могат да продадат всички, на всеки!
Вечеряхме в един изискан пекински ресторант, където кухнята беше превъзходна. Там ни сервираха и пекинска патица – тънка като хартия питка, месо от патица, нарязано на тънки филии, краставици, морков и лук, които се поливат със соев сос и се завиват на руло – направо си е един китайски дюнер, както заключи Янина Дубейковская.
Последният ден от знаменателното ни пътуване бе посветен на Великата китайска стена – уникално съоръжение, построено, според някои, да пази китайците от набезите на прабългарите, за което няма никъде точни сведения. А официално – това е защитна стена от набезите на племена по северозападните граници на империята. 2300 години повече от 20 китайски династии работят по укрепването и удължаването на стената, създавайки най-голямото съоръжение с военна цел в света.
Пътуването с автобус бе отново над два часа, като в момента, в който наближихме на 3-4 километра от стената, опашката от коли и автобуси бе толкова голяма, че спирахме на всяка минута. Накрая решихме да ходим пеша, докато автобусът си намери пролука и паркира. Толкова много хора около нас – имахме чувството, че от цял Китай идват да видят стената. Това вероятно наистина е така. Стената се вижда на върха на планината, наистина велика гледка. Качихме се със специален лифт, за да спестим част от изкачването, което отнема поне два часа. Странно бе да прелетим петстотинте метра от станцията до върха на планината и да наблюдаваме хората, движещи се отдолу. След слизането от лифта отново има преход, за да се стигне до самата стена. И ето… вече сме тук, на самата стена. И сме част от великото наследство на Китай. Около нас има толкова много хора на малко място, че усещането е като в асансьор. Ако решиш да се спреш и да се снимаш – рискуваш да паднеш, да те бутнат. Да имаш снимка от стената – чак сега разбирам за какъв героизъм става въпрос!
Погледът ни се рееше в далечината и чак където небето се сливаше с поредния връх на планината се виждаше как стената продължава все по-нататък… Уникално преживяване. Наистина чувството, което те обзема, е разтърсващо.
Връщането към Пекин, огромните аутобани и небостъргачите започнаха да оформят истинската идея за Ин и Ян в китайското ежедневие. Култура с дълбоки корени в миналото и ръце, прострени в бъдещето. Класически стил, преплетен с модерни конструкции, западни коли – с триколки и колела, модерен стил на обличане, компютри и метро, и паркове с хора, трениращи тайдзи. Ето това успяхме да видим.
Но както каза и един от нашите приятели – когато си за първи път в Китай, всеки ден си казваш – искам да се прибера. Когато се върнеш, всеки ден си казваш – кога ще отида пак. Магията на Изтока е вече в мен. Трудно се излиза от нея, отпечатъкът е още силно в мен и не мога да го променя. Сякаш нещо, което съм търсил, е там. Ин и Ян.
Пътуването към България ни отне още осемнайсет часа, но те сякаш преминаха като миг. Връщане с времето – пътувахме заедно с изгрева и часовникът не отброяваше часове. Странно преминаване през времето, докато си в него. И през пространствата. Слизайки в България, ние останахме в Китай. Или поне частица от нас.
За да може да се върнем отново.